Днес ми е тъжно. Толкова тъжно,
че не мога дори да заплача.
Очертавам край себе си малка окръжност
с диаметър - ръката на здрача.

Толкова те дирих,
че земята
заприлича цялата
на теб.

С устните си – като няма,
изкусно рисувах името ти.

Пленителна като нощта
под ясни звездни небеса,
тя в хубостта си съчета
от ден лице, от мрак коса
и поглед пълен с бистрота,
като разискрена роса.

Приятелко, приятелко добра,
привет от моята самотна вечер …
В писмо дали ще мога да събера
копнежа си, все още неизречен?

Не искам да ти бъда божество,
че божествата лесно се разлюбват.
Не се усеща как, кога, какво,
но нещо непременно ги погубва.

И ето те най-после истинска.
От кръв и плът - не от мечти.
След толкова жени неискрени
направи искрен подвиг ти.

Сънувал-несънувал първа среща
разделял-неразделял своя сън,
една любов на прага те посреща,
но истинската пак зове отвън.