Минаваше пладне във ден слънчев и ведър,
към края на месец юни толкова щедър,
когато северният вятър сбира в едно
планински върхове и облаци от сребро
сред сини висини, а лъчистият простор
разтваря зад тях вековния си вечен взор.

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва, и нощта обвива го във мрак!

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

Родна реч омайна сладка
що звучи навред край мен.
Реч на мама и на татка
реч що мълвя всеки ден.

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачиш?

Земя, като една човешка длан.
Но по-голяма ти не си ми нужна.
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.