Нима с Природата ще спреш
сърцето, от любов преляло;
дървото, цяло в розов скреж,
за мен е вече разцъфтяло.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

За двама влюбени се казва,
че хмелът виел се така
около стройната леска.

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Пак пеят птиците в зори,
пак май е – китна пролет вече;
и тръгвам, щом се зазори –
зове ме любовта далече.
Но в свойта скръб необяснима
все още виждам люта зима,
а не светът цъфтящ край мен.

С нечути стъпки в тъмен край отмина
денят, донесъл зной и знойна жад,
и свела небесата нощ пустинна
лей сълзи над притихналия град.

Когато сключи пръсти нощ беззвездна
и плачат небеса, шуми лесът, -
мечта, разкъсай бронята железна
и литвай като птица в морен път!
За недостъпни висини родена
ще зърнеш там виделина нетленна.

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли: - аз те гледам; - век измина...
Душата ти вълшебница мълчи.